Днес отново бях разочарована от сивия софийски делничен ден, но реших вместо да се отдам на лоши чувства да напиша едно от моите стихотворения с простите рими, едва сдържащо сложните ми размисли и страсти...

Събуждам се със капчица надежда,

след грозно свършилия ден, 

но ето виждам - живота пак не се подрежда,

страхът пронизва тайно в мен.

Дали пък някой иска нещо да ми каже, 

за сбъркан мой порок,

или пък съдбата гордо ме наказва, 

за някой  ненанучен забравен урок?

И казваш си пак утрото е свято,

заспиваш бавно , търсейки ключа,

сънуваш песента изпята,

за неизпълнената пуста мечта.

Пожарът пламва в моето сърце богато,

усещам как хвърчат искри,

защо душата жива е само когато,

очите виждат моите мечти?

И денем сещам се за спомен,

останал мътен и необяснен,

запълва дупката в душата ми огромна,

отчитайки дълга в простен.

Каква загатка е живота, 

не знаеш що те чака там.

Дали вървиш в обратната посока

или пак си останал сам.

Не спирам да повтарям тази тъжна песен,

до кога ли ще я помня аз?

Ще се усмихна ли на този поглед човечен,

или ще преврна тъгата в бяс?